Пак тука. Поне хотелът този път е приличен. Обичайното Брюкселско време, разбирай – вали. Боря скуката с няколко бири, чипс, вана и пътеписите на Карбовски. Вероятно под негово давление и сядам да пиша. То не че е за писане това дето ми цикли главата, ама нейсе. За пореден път се усещам, че блея по някаква пичка, но докато нещата се материализират под формата на контакт, ще се пенсионирам... не само аз, ами и децата ни. Нямам идея на к’во се дължи това, но е абсолютен факт. Трайно увреденото ми съзнание даже започва да проявява признаци на нервност. За това и не съм учуден, че оня отвътре пак вика: Да бе, пич, до сега двайсет пъти да си я опънал тая. Тая всъщност не е точно тая, ами май е жената на живота ми (последната), ама и тя милата вероятно не го знае, понеже още ми отговаря на имейлите. Ако подозираше, кво я чака, със сигурност вече щеше да е имигрирала в Австралия и да спестява за пластична операция с цел приобщаване към животинския вид на това китно местенце – я коала, я кенгуру.
Като махнем шегата даже не помня откога имам интерес към това създание. Появи се накъде преди около 3 години и така и не напусна съзнанието ми. Не знам дали ви е познато усещането да поддържаш някаква връзка и същевременно да си наясно със себе си, че момичето с което си в момента само поддържа огъня в тялото ти, докато на сцената дойде оная, за която си готов да правиш к'ви ли не гимнастики, само и само да се приближи до центъра ти. И нали се сещате какъв дисбаланс настава, докато си заеме мястото. Нищо не е същото, даже и опаковката е различна.
Тъпотата от това състояние идва от факта, че чакайки да се появи тая/тоя, дето ще ни бъде е’бати яката партия в живота, около нас минават цифра читави хора и остават да кръжат някъде в периферията.
No comments:
Post a Comment