System malfunctions log

Memoriable quotes

2010-12-03T14:04:00.000+02:00

Bill Hicks used to finish his shows with this:

Life is like a ride in an amusement park
and when you go on it you think its real,
because that's how powerful our minds are.

When the ride goes up and down and around and around
and it has thrill and chills and its very brightly coloured.
And its very loud and its fun for awhile.

Some have been on the ride for a long time and
they begin to question is this real or is this just a ride?

And other people have remembered and they come back to us
and say "Hey don't worry, don't be afraid ever, because this is just a ride"

And we kill those people
"Shut him up! I've got a lot invested in this ride"
Shut him up.

Look at my furrows of worry,
look at my big bank account
and my family
this has to be real.

It's just a ride

but we kill those good guys who try and tell us that,
do you ever notice that?
and let the demons run a mock.

But it doesn't matter, because its just a ride
and we can change it anytime we want.

Its only a choice,
no effort,
no work,
no job,
no savings of money.

Just a choice right now
between

fear
and
love.

Closer…

2010-04-22T17:16:00.001+03:00

Пак тъпото чувство на изпразнен от съдържание, буцата в гърлото и топката в стомаха, слънчевия сплит, сплетен на 1000 възли и непреодолимото желание да повърнеш нещо, което даже не знаеш какво е и кога си го погълнал. Шибана работа, братле…. Не че е за първи и най-вероятно няма да е и за последен, но искам да get over it … веднъж за винаги. Убива ме не толкова това, че се повтаря като кошмарна абстиненция, а по-скоро фактът, че при целия ресурс от интелект, рационални парадигми и информация относно emotional intelligence все още оперирам на ниво 3-ти клас голямото междучасие.

Не знам какво точно ми липсва вече, вероятно е някаква тъпа колаборация от безброй дребни и не толкова дребни неща, които изграждаха представата или по-скоро илюзията за живота ми, но неистово ми се иска да почне всичко малко по малко да се центрова. Заветните 33 си отминават и само надеждата за новото начало като че ли вкарва лек полъх в платната на лодката, с която се движа през годините на живота си. Накъде ? Мамка му, накъде? Защо? Как? С кого? … Хилядите въпроси прииждат като напаст от скакалци и крехката ми защита от Вяра, Надежда и … малко Любов изглежда слаба и отчайващо недостатъчна пред тая стихия.

Подозирам даже, че всичко това вече се е случвало и е описано някъде… и не точно в Пътеводителя на галактическия стопаджия. Иска ми се да мога да прочета, как съм се справил с цялата каша от логически взаимно-изключващи се и неравномерно разпределени като интензитет на случваемост събития, които само истинския живот може да ти предложи.

“Поне живееш наистина!” – прошепва нещо отвътре…Мхм…Вероятно е точно така. Но и да не е - It is what it is. Не го сменям тоя живот за ничий друг. Майната му... така или иначе съм на финалната права само на поредния етап от него. CLOSER … Closer…

Restart N:3

2009-06-02T10:11:00.005+03:00

Добре… почваме!

Вероятно е време за третото и финално зануляване. Чудя се как така се получава, че вътрешно ги усещаме нещата още преди да са се случили, но това не е важно сега. Много по-интересно е накъде ще ги развия от тук нататък. Очевидна е степента на ъпгрейд, но ми се струва все оше недостатъчна. Сякаш очаквам много повече от the other Angel. Хареса ми, че все пак продължавам в посоката, която избрах преди повече от 5 години. Не мисля да се отказвам, преди да съм видял някакви резултати ;) Даже на моменти си мисля, че цената, която плащам е малка, в сравнена с това, което ме очаква като позитивни резултати в бъдеще. Но както казах - това са само усещания.

Първите дни в новата квартира са приятни, винаги съм харесвал чисти нови жилища, дори и без мебелировка. Какво ще произтече за в бъдеще с това место и с другата съкафезничка – ще си покаже pretty soon.
Харесва ми да съм BELIEVER. Малко зор идва на моменти, но е много яко усещането за свързване, което получавам, както и резултатите, които се постигат. Ще пиша пак скоро. Мисля, че ще има какво.

The END .... of a story

2009-04-25T12:50:00.002+03:00

When words become superfluous,

Because the moment is filled to the rim with meaning,

Life irresistibly starts talking about itself

And put us right into the middle of fascinating stories.

Provided, we listen …

Schiller - the END

Life’s short , play hard !

2008-09-28T12:05:00.000+03:00

Това беше слоган на една реклама на Reebok, която в момента ми идва на ум по повод на времето, през което не съм писал тук. И като махнем чисто баналната част от внушението на гурутата от advertising-а, целяща да ни представи живота като баница и сентенцията - колкото по-голямо парче си вземеш – толкова по-добре за теб, ще опитам малко reverse engeniering по темата. Или по-скоро лична интерпретация на казаното.

За последната близо година установявам чисто опитно нещо, което сякаш ми е убягвало през годините. Живота ни е даден, за да се живее, а не да се наблюдава и да се правят съждения върху дните, докато те непрестанно се изсипват като пясък от водопада на времето. Не бих казал, че съм се „смачкал” от живот напоследък, но със сигурност напипвам смисъла в търсенето на смисъл или по-скоро в опита да си обясня, защо съм си избрал тоя начин на живот и къде ще ме изведе пътечката, по която поех преди повече от 5 години.

Честно казано, нямам с какво да се похваля особено във външен план, но ми се струва, че вътрешния ми свят все по-осезаемо е започнал да се подрежда. Наподобява завихряне на вятъра преди настъпваща буря. На пръв поглед всичко изглежда нормално, няма кой знае какво движение или облаци на хоризонта, но нещо малко се е променило изначално и то започва лека по лека да завърта около себе си неща, емоции, хора, събития, съдби…

Все по-често се усещам как следвам вътрешния си компас и това ме радва изключително много. Все повече успявам да разбия логическите решетки, които слаборазвития ми човешки интелект се стреми да сложи върху перцепцията за събитията в живота ми. Все по-уверено стъпвам навътре в същността си и нося светлина до най-забутаните кътчета на душата си. Все по-интересно става да откривам себе си и да наблюдавам собствените си метаморфози и причудливи форми, които придобива живота ми. Все по-малко страх се крие зад различните неясни очертания на бъдещето. Все повече увереност в стъпките ми, все по-силен блясък в очите ми…*

А, да не забравя. Някъде по пътя започна да се появява усмивката ми. Бях я забравил някъде през годините, като неясен спомен от детството ми, когато се хилехме за какви ли не дребни безсмислени неща, които правеха живота по-цветен.

* Winners don’t use drugs !

Търсачи на безсилни усещания

2008-08-02T22:31:00.007+03:00

Търся промяна… На света около мен, на света вътре в мен, на огледалото в душата ми, на мебелите на 2-рия етаж (мислите в главата ми). Накратко - търся другия...

Къде отиде … вече и аз не помня. Последните ми спомени са за едно момче, което беше тръгнало уверено на някъде … в неизвестното … напред и нагоре. Е , не точно уверено и вече не точно момче... и не точно тръгнал, а по-скоро влачейки се. Нещо в повече му бяха дошли ударите в стомаха от последната му връзка, та се гърчеше като гущер, забит с пирон на таблото. Но както се казва – всяко зло за добро! Лошото е, че някъде по пътя сякаш доброто почна да се размива. Взе да става блудкаво и сиво като нищото, в което взе да се превръща живота ми… I wanna be somebody, Neiton…:))

Бахти, ако в началото някой ми беше казал какво следва след старта , сигурно до сега щях да съм се отказал. Все си мисля обаче, че някъде напред ме очаква съдбата ми – седи и ми се хили, гледайки как ходя като хлапе с вързани очи, опипвайки пред себе си, уплашено да не направи грешна стъпка.
Все по-често ми се случва да искам да скъсам с всичко от сегашния ми живот. Единици са приятелите ми , с които изобщо имам желание да говоря смислено, но за моя радост все още се срещат и весели странници, с които живота случайно или не ме сбира, колкото да побъбрим по пътя , да си кажем кой кво е научил и да продължим с лутането.

Преди време четох една книга за мравките. Интересно е колко добре са организирани социумите при тях. Сякаш още с раждането си знаят за какво са създадени и бързат да си изпълнят мисията – всеки ден, всеки час, всяка минута… и някак си сякаш така всичко придобива смисъл.

При нас хората всичко е доста по-различно и объркано. Раждаш се често пъти нежелан от родителите си, които освен всичко са не чак толкова силно развити индивиди и естествено започват да те моделират спрямо собствените си комплекси и фобии. Някъде в ранна младост, ако имаш късмет, успяваш да се измъкнеш от мрежите на това, което наричаме дом и семейство и започваш яростно да се опитваш да създадеш нещо свое, нещо смислено, нещо, което да ти дава усещането за сигурност … Нищо лошо… поне до момента, в който не разбереш, че единственото, което си направил е да пресъздадеш матрицата от изкривяванията получени в детството по един свой собствен начин… после ясно… ред сълзи, ред сополи, ред хот чили пепърс… just burn the bridges and know… there is no way back…

Някъде там напред обаче идват мрачните мисли и грозните моменти, в които седиш и образно казано си броиш резките и белезите по бронята и тялото. Виждаш, че живота не се случва точно така както си си го представял като малък. Търсиш вина, виждаш страх, гневът ти става най-добър приятел… чудя се к'во остава тогава. Преди време бих казал – ВЯРА. Сега пак го казвам – но не толкова убедено – Вяра @ smthng… а в какво вярваме… Все пак нали сме дошли на тоя свят с някаква мисия?! Някой да стане градинар, друг зидар, музикант или счетоводител. А кво става с масовите убийци? И те ли са тука с мисия или са просто обикновени хорица с нещастни съдби, взимали неправилните решения в неподходящо време. Не знам. Наистина. Дори и за себе си не знам вече къде съм и какво правя.

Все пак от време на време си отварям кутията с Надеждата, колкото да посвети малко в мрака на неизвестното и си повтарям – Мракът е най-тъмен точно преди зазоряване.

Защо тъгува Гилбърт Грейп

2007-11-30T00:21:00.004+02:00

Брюксел 30.11.2007

Пак тука. Поне хотелът този път е приличен. Обичайното Брюкселско време, разбирай – вали. Боря скуката с няколко бири, чипс, вана и пътеписите на Карбовски. Вероятно под негово давление и сядам да пиша. То не че е за писане това дето ми цикли главата, ама нейсе. За пореден път се усещам, че блея по някаква пичка, но докато нещата се материализират под формата на контакт, ще се пенсионирам... не само аз, ами и децата ни. Нямам идея на к’во се дължи това, но е абсолютен факт. Трайно увреденото ми съзнание даже започва да проявява признаци на нервност. За това и не съм учуден, че оня отвътре пак вика: Да бе, пич, до сега двайсет пъти да си я опънал тая. Тая всъщност не е точно тая, ами май е жената на живота ми (последната), ама и тя милата вероятно не го знае, понеже още ми отговаря на имейлите. Ако подозираше, кво я чака, със сигурност вече щеше да е имигрирала в Австралия и да спестява за пластична операция с цел приобщаване към животинския вид на това китно местенце – я коала, я кенгуру.
Като махнем шегата даже не помня откога имам интерес към това създание. Появи се накъде преди около 3 години и така и не напусна съзнанието ми. Не знам дали ви е познато усещането да поддържаш някаква връзка и същевременно да си наясно със себе си, че момичето с което си в момента само поддържа огъня в тялото ти, докато на сцената дойде оная, за която си готов да правиш к'ви ли не гимнастики, само и само да се приближи до центъра ти. И нали се сещате какъв дисбаланс настава, докато си заеме мястото. Нищо не е същото, даже и опаковката е различна.
Тъпотата от това състояние идва от факта, че чакайки да се появи тая/тоя, дето ще ни бъде е’бати яката партия в живота, около нас минават цифра читави хора и остават да кръжат някъде в периферията.

Lost generation

2007-11-11T14:07:00.000+02:00

"Ние сме изгубено поколение като това, за което писаха Хемингуей и Ремарк - тридесет и четиридесет годишните, чиято младост бе унищожена от Първата световна война.
Ние не преживяхме обявена война като нашите съседи, но това, което комунистите и техните борчески отряди причиниха на държавата много приличаше на война, с реални човешки жертви и реална разруха. Това беше необявената войната на съветските агенти срещу българския народ, чийто единствен хроникьор, Георги Марков, беше убит и паметта му почти забравена. Уличната война на България, в която комсомолците продължиха да изграждат родината, следвайки комунистите, а пионерите, ние, останахме без път. Не съвсем като в песента.
Ние сме тези, които не станаха комсомолци и комунисти, но останаха в България, където московските Делфийски оракули определиха съдбата на цялото ни поколение.
От около 40 човека с които израснах, с не повече от пет години разлика, едва четирима са женени и имат деца, няколко имат приятелка или приятел, а останалите са като герои на Ремарк - безпътни, впиянчени и цинични, страдащи за несъстоялата им се младост.
Не че в България някое поколение от последните три преди нас е имало щастието да бъде свободно, или щастливо, но нашите родители бяха намерили спокойствието на свободния затворнически режим. На нас ни се наложи да излезем от затвора, за да попаднем на улицата. Ние осъществихме на практика анекдота на Филип Рот за разликата между комунистическите и западните държави – че при комунизма всичко беше забранено и всичко имаше значение, а при прехода към Запада всичко беше разрешено, но нищо нямаше значение.
Ние сме живи жертви, но без душа, нашите трупове дишат, но няма да имат деца, нашите очи виждат, но нямат надежда, защото ние сме това, което не искахме да бъдем.
Ние живяхме прекалено дълго прекалено бедни и това само по себе си беше достатъчно да ни осакати трайно. Но ние станахме свидетели и на това, че освен партийната пропаганда всички обществени норми бяха изнасилени, а човешкия живот загуби стойност, защото комунистите победиха. Смелостта умира когато ядеш бой, или очакваш да бъдеш набит ежедневно в съотношение, което не позволява победа.
Тези, които заминаха още през 1991-3 година, бяха най-прави. Тези, които заминаха след това, може би още носят известна горчилка от загубените години в родината, които нищо не връща, дори и да успееш по-късно.
Повечето от нас, които останаха, за да можеем да се похвалим, че не сме бедни, вече сме продали всичко, което някога ни правеше различни.
Затова много от нас останаха завинаги загледани в миналото, с носталгия сграбчваща гърлото за това, което сме си мечтали, за това, което трябваше да стане и за това в което се превърнахме без да искаме.
Все пак говоря за хората, които имаха образованието и чувствата да се замислят за своето място в света като противостоящо на масовите течения, далеч от чалгата във всичките и форми и далеч от елементаризирането на битието.
Но чалга поколението не е изгубеното поколение. То е поколението, което намери нещо ново, създаде нова култура, колкото и некултурна да е тя, осъществи една революция в която добре се позиционираха всичките елементи на Dolce vita и, наистина, за повечето от чалга поколението животът е сладък, защото това е техния начин на живот.
А аз на какво да науча сина си? На принципи? На закони? На чувства? На литература? На любов?.....Как, когато аз вече не вярвам в тях. Как искам да изживея отново младостта си като младост, а не като кошмар от Москва-Петюшки, в който алкохолът беше толкова вездесъщ, че за някои от нас тази загуба на ориентация продължи много по-дълго от един живот, защото съсипаха и живота на децата си."

Намерено във форум на в-к Дневник, автор - неизвестен.

На училище

2007-11-02T15:44:00.000+02:00

Понеже в предния пост захапах една любима тема, реших, че е добре да доразвия някои от тези така наречени „размисли и недоразумения”. Ето ги накратко.
Да си представим следната ситуация. Дълго време ходим на едно училище, наречено „живот”, където ни обучават не кой-знае колко качествено, но все пак "учителското тяло" успява да формира у нас необходимия минимум знания и умения, че и някаква ценностна система в добавка. Накрая разбира се държим един хубав изпит, който включва много повече от просто физическо оцеляване. В него има компоненти като полезност, себереализация, емоционална интелигентност и т.н. все сложни думи, които се слагат за благозвучие и някои от тях обикновено седят малко по-нагоре в пирамидата на чичо Абрахам. Един хубав ден нещо се случва, настава суматоха, идва великата промяна. „Даскалите” вече не са актуални със знания и умения, та поради тази причина чисто и просто спират процеса на преподаване. За наше съжаление изпитът накрая си стои. А той е един доста сериозен изпит и с него шега не бива. Някои го издържат, други не, но в крайна сметка животът си продължава... в един или друг смисъл. Става още по-интересно, защото след известно време „учителите” започват да преподават нов материал, който, забележете, не е особено добре подготвен и ни предлагат знания и умения, които реално по-скоро биха ни попречили да издържим въпросния изпит. Разбира се животът пак си продължава... в един или още по-друг смисъл. Но с това интересното не свършва. Защото е очевидно, че след като толкова хора се провалят на този изпит, нещо не е както трябва. И тук вече идва тънкият момент, когато вместо да се промени качеството на преподаването, чисто и просто се подменя изпитът. Сега вече всички са усмихнати и доволни, понеже няма?! скъсани.
А животът пак си тече, но вече тотално в другия смисъл, който граничи с безсмислие.

Демокрация на парче

2007-10-30T22:13:00.000+02:00

Няма да се уморя да повтарям, че хората в тая блага държавица напълно заслужават всичката простотия, която им се струпва на главата. Че и повече. Да, пак ще става въпрос за тъпите избори, за кухите лейки гласопРодаватели, за пенсиите с червените панделки, за млъдьежити с култовото „чи мен ко мъ'йбе”, и за всички останали…които все още ги … .
Не съжалявам за разкарването до Пловдив, нито пък София ми липсваше, видях някои стари дружки, даже и с родителската част се засякохме за малко в неделя по обяд. Обаче за сметка на това каква люта разпра настана с едни познати, просто не вярвах на сетивата си. По принцип съм ненатрапчиво смотан, скромен индивид, изповядващ максимата "По-добре да мълчиш и да те мислят за тъп, отколкото да проговориш и да разсееш съмненията." Но в случая искрата, дала живот на взрив от емоционална помия, беше по повод на изборните покупки и звучеше така: "И какво толкова сега, все едно има значение. Важно е колко дават, не кой". И това от устата на интелигентен, „успял” (каквото и да значи това според майка му), трийсет и кусур годишен пич с главно П. Централно окъсих. Ако има нещо, което да ме качва на асмата, това е тоталната липса на ценности, опакована като висша добродетел. Не мисля да влизам в подробности относно продължението, интересно е че целия тоя панаир, който се разигра последния уикенд, породи някои не толкова весели размисли в и без това достатъчно невеселата ми глава.

Банка за услуги

2007-10-23T17:22:00.000+03:00

— Какво означава Банка за услуги?
— Ти знаеш. Всеки човек знае.
— Възможно е, но все още не мога да разбера какво имаш предвид.
— Ще ти дам един пример: знам, че ти ще се издигнеш и един ден ще си много влиятелна личност. Знам го, защото навремето и аз бях като теб, амбициозен, свободолюбив, честен. Днес не притежавам енергията, която имах някога, но искам да ти помогна, защото не мога и не желая да стоя на едно място, мечтая не да се пенсионирам, а да продължа така интригуващата борба за живот, власт, слава. Ще започна да правя вноски по твоята сметка — тези вноски обаче не са в пари, а в контакти. Ще те представя на една или друга личност, ще улесня някои сделки, стига да са законни. Ти ще знаеш, че си ми задължен, въпреки че аз никога не вземам комисионна.
— И един ден…
— Точно така. Един ден ще поискам нещо от теб, ти можеш да откажеш, но знаеш, че си ми задължен. Ще направиш това, което искам, а аз ще продължа да ти помагам, другите ще разберат, че си почтен човек, и също ще започнат да правят вноски по твоята сметка — отново под формата на контакти, защото светът се състои само от контакти. Те също ще поискат нещо от теб някой ден, ти ще се съгласиш и ще ги подкрепиш, защото те са ти помогнали, и така с времето ще имаш собствена мрежа из целия свят, ще познаваш всички, които са ти необходими, и влиянието ти ще нараства все повече.
— Но мога и да откажа да направя това, за което ме молиш.
— Разбира се. Банката за услуги е рискована инвестиция подобно на всяка друга банка. Ти отказваш да ми направиш услугата, за която съм те помолил, смятайки, че съм ти помогнал, защото си заслужавал, защото си върхът и всички сме длъжни да признаем, че имаш талант. Хубаво, аз ти благодаря и се обръщам към друга личност, по чиято сметка съм правил вноски. Но от този момент нататък всички ще знаят, без да е нужно да казвам каквото и да било, че на теб не може да се разчита.
Ще можеш да израснеш донякъде, но не толкова, колкото би искал. В определен момент животът ти ще тръгне надолу, ти ще си малко доволен, малко тъжен, няма да бъдеш неудачник, но няма и да се реализираш напълно. Няма да си ни студен, ни горещ и понеже ще си хладък, ще те повърна из устата си, казва някакъв евангелист в една от свещените книги.
--------------------------------------

Странни неща четяли манекенките...

Flashback

2007-10-19T00:22:00.000+03:00

“I can't explain it, but I know I’m supposed to be somebody… I feel there is something inside me that wants to come out… Does this make any sense?”

Monica Dawson - Extract from “Heroes” S0204

Звучи познато... Почти все едно сценаристът е копирал мисли от мозъка ми без разрешение и без да плати авторско право. Това в известна степен обяснява тъпата ми физиономия и неколкократното превъртане на сцената, но не хвърля яснота върху нещо друго. А именно: wtf is going on with my life? Чувствам се като тунингована Subaru Impreza, която незнайно защо се движи с 9 км/ч на първа скорост и с вдигната ръчна спирачка.

Относно по-горното - чудя се дали това не е добре изпипан, макар и клиширан трик, използван за зарибявка на неособено интелигентната и емоционално неосъзната американска (а и не само) аудитория или авторите на този сериал действително са взели нещата присърце. Изглежда опъват една струна, която според мен е ужасно разстроена и вади досадно фалшив звук - тази на липсата на особен смисъл от житейското битуване за огромна част от населението на родната ни планета. Ставаме, ходим на работа, ядем, пием, ...., спим. Правим неща, които си мислим, че са правилни само защото 97% от хората около нас ги правят; създаваме връзки и отношения, в които често ни е страх да не разочароваме другия с нещо от нас самите, за да ги завършим накрая видимо разочаровани от самите себе си; осмисляме ежедневието си с някакви стерилни контакти, които ни носят всичко друго, но не и обратна информация за нас самите; градим кариери, бачкаме като волове, за да не остане една свободна минута, понеже там някъде се прокрадва елегантно горчивото усещане за празнота и безмислие...
Пфуу. Пак взе да става сиво, тъмно сиво даже. Дано да е от времето. Или явно от много четене, разговори, гледане на филми като Baraka, Ashes and Snow, the Fountain, What the … do we know и т.н., май накрая ще хвана всички видове кърища.

You are not alone...

2007-10-15T01:17:00.000+03:00

Знам че, тва вече се поизтърка от употреба, ама в случая не става изобщо въпрос за медици, Либия, политика и тн. Говоря за момчето от “а кid's story" - THE ANIMATRIX, стоящо пред монитора и очакващо някакъв знак от мигащия маркер, че това, в което вярва, не е илюзии; че онова, което усещат петте му сетива, не е цялата истина; че „всичко" има някакъв друг смисъл …
Странно е понякога откъде идва натрапчивото усещане за присъствие или по-скоро странно е как Онзи отгоре си прави шеги с нас. Все едно е постоял в главата ми за известно време, погледнал е хаоса от въпроси, съмнения, предразсъдъци и тук-там проблясващи като звездички парченца faith и е решил да маркира присъствието си. И типично в негов стил си прати факса (едно изречение в мейла) точно така, че дори видиотеното ми съзнание да гетне съобщението. И нито алкохолът, нито порното, което вървеше за фон, нито ментал-чалгата в главата ми можаха да попречат на разтърсващото усещане... you're not alone...

Странно ... може пък да сменя дилъра си ;)

Надписи след края на филма

2007-10-12T11:23:00.000+03:00

Май тая работа, че най-трудно човек побеждава себе си, ще излезе много вярна и в моя случай. Понякога се чудя, как па не ми писна да правя едно и също нещо и с дебилна упоритост да очаквам различен резултат. Според гения г-н Единкамък (Einstein) – справка в „Мисъл на месеца”- ще излезе, че идеално се вписвам в графата „олигофрени”. А пусто, много мразя да се чувствам тъп...
Лъчът надежда, прокрадващ се под формата на банална смяна на работа, къща, среда, жена и т.н., все пак просветва някъде напред.
„Дано да не е влак” – вторият ми вътрешен глас пак е на линия. „Ходи се снимай някъде бе!” – викам му в отговор, понеже вече тази множествена шизофрения ми е писнала на... ясно на кое. Но разсъжденията, които поражда си заслужават известна доза обследване. (Офф...бахти кухия термин... Усещам се, че почвам да вкарвам терминология, присъща за 75 годишен професор от УНСС, с редовни напикавания и чашка с вода и зъби на нощното шкафче. Явно средата тука си казва тежката дума ). Аnyway - пътя на Ани – or whatever...
Много е странно това движение слепешката напред. От една страна всички около теб упорито твърдят, че си ненормален да работиш за толкова пари и такава куха работа, но от друга има нещо, което не можеш да им обясниш, като логическа теза и въпреки това, очевидно нещото е по-силно от двата тона обосновки за „нормално” развитие на интелигентно същество от мъжки пол на тая възраст, с които те заливат колеги, познати, приятели и разбира се родители. Дори вече не виждам смисъл в това, да отстоявам собствените си възгледи за нещата, особено пред хора, върху които матрицата е ударила толкова яко, че им личи от километри. На останалите обикновено им казвам, че един филм се оценява, като почнат да текат финалните надписи...

Време за промяна

2007-09-28T22:04:00.000+03:00

Пак се хващам, че не пиша редовно… А се бях зарекъл в началото на годината да го правя. Както казваше бате Тони: If your life is worth living, it's worth recording. Е, явно моя не си струва чак толкова, ама и това е временно, така че тоя да си гледа работата. Животът си е мой и това че не го „анал”-вам (интересен термин бтв) си е мой избор. Та по темата finally. Днеска говорих с едно другарче от офиса, и той дебилно теле като мене, и той вика – „Bro, its time for a change”. „Да бе”, викам или по-скоро крещя и аз в отговор, „На мен ли го казваш.” Всяка сутрин ставам с мисълта, че е време за промяна… и всяка сутрин я пропускам. Даже по едно време бях почнал да си мисля, че съм идеален за световното по пропускане на важни решения и действия в живота… Хе-хе, като трети съдия разбира се. В интерес на истината отдавна престанах да се впрягам толкова на тези неща. Оставил съм се на инстинкта си, който понякога обаче е доста позадрямал и ако не го разръчкам после става една.... Всъщност историята с моя инстинкт е доста интересна. Прилича ми малко на пиян гений, на когото задаваш трудни въпроси рано в неделя сутринта и той бълнувайки ти пуска малко от гениалността си… точно толкова, че да си мислиш, че ти се е счуло или че не може това да е верният отговор. Как да не ти е интересно после.

Софийски неволи

2007-09-03T16:58:00.000+03:00

Откровено вече ми писна от това нежно, неусетно, завладяващо (сърцето и джоба), пост-ЕU-присъединително поскъпване на всичко. Ясно ми е, че нещата лека-по-лека отиват към ценово изравняване с другарите от останала част на съюза, ама просто не мога вече да понасям тъпите физиономии на продавачи на стоки и услуги и кухата фраза: „Емии... то всичко се вдига, не виждате ли?” Не да вЪ ..., не виждам. Усещам го само по все по-намаляващия остатък от колосалната ми заплата. Бахти идиотизма! Нито се вдига качеството под някаква форма, нито обслужването се повишава....Единствено наглото отношение расте: „Тоя, па що ме пита, не вижда ли какво правят всички наоколо.” Пак да го напиша – не да вЪ ... , не виждам. Супер сляп съм станал, а толерантността ми към селската част, пребиваваща в София още повече се изпарява.
Тоя град за 10-те години откакто го обитавам, все повече и повече върви наникъде. Или по точно тъпче на едно място, та за това пропада надолу. Понякога си говоря с приятели, които са родени и израсли тук. На тях пък вече им се повръща. И как да не е така, като архитектурата на столицата е заприличала на комикс с кошмари на студент-наркоман специалност „архитектура и козметика” от селскостопанския университет в Бусманци.
Но млъкни сърце... Идват избори... Нови надежди за промяна... После нова година... дядо Мраз и тнт.

За мишките (PS2) ... и хората...

2007-08-10T14:53:00.000+03:00

Както и да го въртя, както и да го суча, всичко в крайна сметка води до едно и също място. Софтуера... Ама не тоя, дето чичо Били го продава, а онзи, който започват да ни го инсталират с раждането под формата на последвало възпитание от родители, баби, дядовци, после училище, социум и тнт. И така докато стигнеш до заветните 21 години, след които промените в него стават почти невъзможни или поне така казват. Аз лично поради тази причина оправдавам /уважавам/ епизодични качествени изригвания/екстремизъм/напивания с цел рестарт на системата.
За какво ги пиша тия благи мисли: Ами поводи колкото искате – Странджа, медиците -aftermath, простотиите по пътищата, полицията и още куп други битовизми, както и последвалите ги реакции от страна на хората с главно "Х".
Всъщност чудя се - кво се чудят толкова всички. People, wake the fuck up ! Това, че държавата ни е селска, не се дължи на географското и положение, просто съотношението на такива с тотално омазан софтуер в главите към такива с що-годе нормален, е смазващо в полза на първите. Съчетанието от посредствени хора (hardware) с още по посредствена култура (software) и медии с отчайващо нисък професионализъм (installing Windoze plz wait…) съвсем очаквано води до гореспоменатите събития.

Каквото отвътре, това и отвън ... (farmer's nation)

2007-06-10T11:01:00.000+03:00

Спомням си времето, когато народът запя „Радка – пиратка”. Гледах в една кръчма как младо семейство попиваше новоизгряващата фолк-култура : мъжът ( къси панталонки, потник, джапанки, ланец, профил на багерист) пийваше ракийка и премрежено гледаше жена си (русо създание на около 30 г., качествени форми, леко запотена, но за сметка на това солидно накичена със злата и гримирана с пръскачка). Дотук нищо страшно. "Какво толкова?!"- биха казали повечето от нас, "такива с лопата да ги ринеш". Да. Всеки има право на лош вкус и на личен избор, как да си живее живота. Вероятно бих подминал ситуацията само псувайки на ум селянията и звуците, които се носеха, но вида на 2-те им деца – момче и момиче на около 4 и 7 години, които кършеха снага на масата и се пънеха да докарат, колкото може по-... хм... провокативни пози, направо ми спря тока. Добре де, викам си, родителите – ясно, ама тея деца напрактика им спират тока, промиват им мозъка и ги правят полуидиотчета, кво да очакват от тях след 10 – 20 г.
Сещам се и за Карбовски с неговия „Отечествен фронт” - предаване за нещата от живота в България в началото на 21 век. Сещам се и как преди около година любимите журналя цъкаха с език на една статистика, че всяко 3-то момиче на възраст между 15-19 г. нямало нищо против да си изкарва пари като проститутка. Еми...
Няма „еми”. Т'ва е. Каквото отвътре, това и отвън.

Пролет пукна ?!

2006-03-01T19:04:00.000+02:00

Ми аре 4БМ на всички. Не че я видях тая баба някаде, ама понеже всички вкупом се надпреварват да си честитят, че пукнала, се замислих, кво толкова ги е дразнила, та така се радват. Явно високите цени на парното тая година карат целoкупната БГ популация да се кефи неистово, че може да намери друга алтернатива за изразходване на финансови ресурси, освен да пълни бюджета на "Топлофикация - Пичково си лелино" АД. Лошо няма, аз също мисля да си купя малка спретната къщурка с ограда без бодли отпред, ма се чудя къде точно. За момента съм се спрял на следните варианти: 1. В непосредствена близост до АЕЦ Белене. От общината гарантират постоянна трудова заетост на всички семейства от района, че и за следващите поколения при наличие на повече от 6 ръце и 5 крака. Май за предпочитане ще е да е в сферата на текстила. То верно повече на паяци ще приличат, отколкото на хора... 2. Кремиковци - тихо, топло, безшумно местенце, свърталище на интелигенция, бих го нарекъл. Но май съдържанието на желязо в главите на съседите ще пречи на мобилните връзки. Един младеж разправяше, че там и компасът откачал, к'во остава за хората... 3. Столипиново - Пловдив. Е мисля тва да е избора на редактора по обясними причини. Спокойно, уютно, цивилизовано кварталче, населено с добронамерени представители на ромската общност. Гарантирано е, че децата от малки ще научат много и полезни иностранни езици - кой от кой по-екзотични. На почит са и древни занаяти - джебчийство, дръндарство, калайджийство и тнт. Изобщо, ако има нещо, което да ме притеснява малко, това е, че са много прибрани хората... абе толкова прибрани, че един мой познат, отишъл на море за две седмици и като се прибрал у тях не могъл да си познае къщата... всичко били прибрали: мифки, прозорци, паркет, оставили му само бележка - "Бате, прозореца в банята малко заяждаше, ма го оправихме и него." Май на тва му викат: КЪРТИ МИФКИ ( И ДОГРАМИ ОТСКОРО ) И ИЗНАСЯ С БУС.

Day2day stuff

2006-02-27T19:07:00.000+02:00

Днес, 27.02.2006 г. Спирам си телефона към Глобул. Нема Сми... а и кинти! Минавам към конкуренцията - "Mars Global Operator". Освен 100 000 free минути на година получаваш безплатен абонамент за марсианския вариант на Playboy до края на галактическата година , разбирай - FURьEVъR. И т'ва за нови клиенти! Как да не лапнеш !? "Май преди това обаче трябва да изплюеш" - тези мъдри думи, излезли от устата на охраната на паркинга на Министерски съвет, ме карат да се осъзная и да потърся друг вариант. Still searching.... pls wait... Ми най-свежото от деня си остава парчето на NATO - Chorjavon. След 5 минути ровене в нета станах щастлив притежател на нелицензирана музика. Моля, не отваряйте линка - http://store3.data.bg/lonely/mp3/Nato%20-%20Chorjavon.mp3 - защото ще нарушите авторски права на .... абе на тоя дето е откупил правата от създателя на музиката... Аре у лево... Като махнем простотиите, гледам клипа и се чудя, ако в света се отделяше 1% от парите, които се spend-ват за въоръжаване за нещо по-човешко, току-виж почна да ръчкам online chat с някое сомалийче, което щастливо да ми сподели, че 12 годишната му сестричка не е проституирала от два месеца, а мама нямала да си продава бъбрека, понеже вече се хранели по 3 пъти в седмицата... Това го пиша, понеже има много хора, които вечно се жалват колко е "ХАРТ" живота, как колата им е вече на 3 години, как не могат да си купят последния модел на Nokia, с който да вкарат още една освежаваща доза в зомбирания си day2day life.. Аре у лево again. 'Nuf sed'

Serial try

2006-02-03T12:14:00.000+02:00

Поредният опит за летене в някаква посока. Не някаква, а по-точно правилната... С това си обяснявам и факта, че е толкова трудно на моменти. Както казва един приятел - "Ха дано, ама надали!". Да се надяваме, че случаят не е такъв. Така че, наслука, естимаро и умната... не русата...
Не знам дали става ясно, но тука ще се трупат размисли и страсти, предполагам най-вече от моментите на inner searching, reversing reality, trying outwards и други добре звучащи на български термини с непонятно значение.