Chief Tecumseh Poem

So live your life that the fear of death can never enter your heart. Trouble no one about their religion;respect others in their view, and demand that they respect yours. Love your life, perfect your life, beautify all things in your life. Seek to make your life long and its purpose in the service of your people. Prepare a noble death song for the day when you go over the great divide.

Always give a word or a sign of salute when meeting or passing a friend, even a stranger, when in a lonely place. Show respect to all people and grovel to none.

When you arise in the morning give thanks for the food and for the joy of living. If you see no reason for giving thanks, the fault lies only in yourself. Abuse no one and no thing, for abuse turns the wise ones to fools and robs the spirit of its vision.

When it comes your time to die, be not like those whose hearts are filled with the fear of death, so that when their time comes they weep and pray for a little more time to live their lives over again in a different way. Sing your death song and die like a hero going home.

Memoriable quotes

Bill Hicks used to finish his shows with this:

 

Life is like a ride in an amusement park
and when you go on it you think its real,
because that's how powerful our minds are.

When the ride goes up and down and around and around
and it has thrill and chills and its very brightly coloured.
And its very loud and its fun for awhile.

Some have been on the ride for a long time and
they begin to question is this real or is this just a ride?

And other people have remembered and they come back to us
and say "Hey don't worry, don't be afraid ever, because this is just a ride"

And we kill those people
"Shut him up! I've got a lot invested in this ride"
Shut him up.

Look at my furrows of worry,
look at my big bank account
and my family
this has to be real.

It's just a ride

but we kill those good guys who try and tell us that,
do you ever notice that?
and let the demons run a mock.

But it doesn't matter, because its just a ride
and we can change it anytime we want.

Its only a choice,
no effort,
no work,
no job,
no savings of money.

Just a choice right now
between

fear
and
love.

Closer…

        Пак тъпото чувство на изпразнен от съдържание, буцата в гърлото и топката в стомаха, слънчевия сплит, сплетен на 1000 възли и непреодолимото желание да повърнеш нещо, което даже не знаеш какво е и кога си го погълнал. Шибана работа, братле…. Не че е за първи и най-вероятно няма да е и за последен, но искам да get over it … веднъж за винаги. Убива ме не толкова това, че се повтаря като кошмарна абстиненция, а по-скоро фактът, че при целия ресурс от интелект, рационални парадигми и информация относно emotional intelligence все още оперирам на ниво 3-ти клас голямото междучасие.

Не знам какво точно ми липсва вече, вероятно е някаква тъпа колаборация от безброй дребни и не толкова дребни неща, които изграждаха представата или по-скоро илюзията за живота ми, но неистово ми се иска да почне всичко малко по малко да се центрова. Заветните 33 си отминават и само надеждата за новото начало като че ли вкарва лек полъх в платната на лодката, с която се движа през годините на живота си. Накъде ? Мамка му, накъде? Защо? Как? С кого? … Хилядите въпроси прииждат като напаст от скакалци и крехката ми защита от Вяра, Надежда и … малко Любов изглежда слаба и отчайващо недостатъчна пред тая стихия.

Подозирам даже, че всичко това вече се е случвало и е описано някъде… и не точно в Пътеводителя на галактическия стопаджия. Иска ми се да мога да прочета, как съм се справил с цялата каша от логически взаимно-изключващи се и неравномерно разпределени като интензитет на случваемост събития, които само истинския живот може да ти предложи.

“Поне живееш наистина!” – прошепва нещо отвътре…Мхм…Вероятно е точно така. Но и да не е - It is what it is. Не го сменям тоя живот за ничий друг. Майната му... така или иначе съм на финалната права само на поредния етап от него. CLOSER … Closer…

Restart N:3

Добре… почваме!

       Вероятно е време за третото и финално зануляване. Чудя се как така се получава, че вътрешно ги усещаме нещата още преди да са се случили, но това не е важно сега. Много по-интересно е накъде ще ги развия от тук нататък. Очевидна е степента на ъпгрейд, но ми се струва все оше недостатъчна. Сякаш очаквам много повече от the other Angel. Хареса ми, че все пак продължавам в посоката, която избрах преди повече от 5 години. Не мисля да се отказвам, преди да съм видял някакви резултати ;) Даже на моменти си мисля, че цената, която плащам е малка, в сравнена с това, което ме очаква като позитивни резултати в бъдеще. Но както казах - това са само усещания. 

      Първите дни в новата квартира са приятни, винаги съм харесвал чисти нови жилища, дори и без мебелировка. Какво ще произтече за в бъдеще с това место и с другата съкафезничка – ще си покаже pretty soon. 
       Харесва ми да съм BELIEVER. Малко зор идва на моменти, но е много яко усещането за свързване, което получавам, както и резултатите, които се постигат. Ще пиша пак скоро. Мисля, че ще има какво.

The END .... of a story

When words become superfluous,

Because the moment is filled to the rim with meaning,

Life irresistibly starts talking about itself

And put us right into the middle of fascinating stories.

Provided, we listen …

                                                             Schiller - the END

Life’s short , play hard !

       Това беше слоган на една реклама на Reebok, която в момента ми идва на ум по повод на времето, през което не съм писал тук. И като махнем чисто баналната част от внушението на гурутата от advertising-а, целяща да ни представи живота като баница и сентенцията - колкото по-голямо парче си вземеш – толкова по-добре за теб, ще опитам малко reverse engeniering по темата. Или по-скоро лична интерпретация на казаното.

       За последната близо година установявам чисто опитно нещо, което сякаш ми е убягвало през годините. Живота ни е даден, за да се живее, а не да се наблюдава и да се правят съждения върху дните, докато те непрестанно се изсипват като пясък от водопада на времето. Не бих казал, че съм се „смачкал” от живот напоследък, но със сигурност напипвам смисъла в търсенето на смисъл или по-скоро в опита да си обясня, защо съм си избрал тоя начин на живот и къде ще ме изведе пътечката, по която поех преди повече от 5 години.

        Честно казано, нямам с какво да се похваля особено във външен план, но ми се струва, че вътрешния ми свят все по-осезаемо е започнал да се подрежда. Наподобява завихряне на вятъра преди настъпваща буря. На пръв поглед всичко изглежда нормално, няма кой знае какво движение или облаци на хоризонта, но нещо малко се е променило изначално и то започва лека по лека да завърта около себе си неща, емоции, хора, събития, съдби… 

       Все по-често се усещам как следвам вътрешния си компас и това ме радва изключително много. Все повече успявам да разбия логическите решетки, които слаборазвития ми човешки интелект се стреми да сложи върху перцепцията за събитията в живота ми. Все по-уверено стъпвам навътре в същността си и нося светлина до най-забутаните кътчета на душата си. Все по-интересно става да откривам себе си и да наблюдавам собствените си метаморфози и причудливи форми, които придобива живота ми. Все по-малко страх се крие зад различните неясни очертания на бъдещето. Все повече увереност в стъпките ми, все по-силен блясък в очите ми…*

      А, да не забравя. Някъде по пътя започна да се появява усмивката ми. Бях я забравил някъде през годините, като неясен спомен от детството ми, когато се хилехме за какви ли не дребни безсмислени неща, които правеха живота по-цветен. 

* Winners don’t use drugs !

Търсачи на безсилни усещания

       Търся промяна… На света около мен, на света вътре в мен, на огледалото в душата ми, на мебелите на 2-рия етаж (мислите в главата ми). Накратко - търся другия...

     Къде отиде … вече и аз не помня. Последните ми спомени са за едно момче, което беше тръгнало уверено на някъде … в неизвестното … напред и нагоре. Е , не точно уверено и вече не точно момче... и не точно тръгнал, а по-скоро влачейки се. Нещо в повече му бяха дошли ударите в стомаха от последната му връзка, та се гърчеше като гущер, забит с пирон на таблото. Но както се казва – всяко зло за добро! Лошото е, че някъде по пътя сякаш доброто почна да се размива. Взе да става блудкаво и сиво като нищото, в което взе да се превръща живота ми… I wanna be somebody, Neiton…:))

      Бахти, ако в началото някой ми беше казал какво следва след старта , сигурно до сега щях да съм се отказал. Все си мисля обаче, че някъде напред ме очаква съдбата ми – седи и ми се хили, гледайки как ходя като хлапе с вързани очи, опипвайки пред себе си, уплашено да не направи грешна стъпка. 
      Все по-често ми се случва да искам да скъсам с всичко от сегашния ми живот. Единици са приятелите ми , с които изобщо имам желание да говоря смислено, но за моя радост все още се срещат и весели странници, с които живота случайно или не ме сбира, колкото да побъбрим по пътя , да си кажем кой кво е научил и да продължим с лутането. 

      Преди време четох една книга за мравките. Интересно е колко добре са организирани социумите при тях. Сякаш още с раждането си знаят за какво са създадени и бързат да си изпълнят мисията – всеки ден, всеки час, всяка минута… и някак си сякаш така всичко придобива смисъл. 

      При нас хората всичко е доста по-различно и объркано. Раждаш се често пъти нежелан от родителите си, които освен всичко са не чак толкова силно развити индивиди и естествено започват да те моделират спрямо собствените си комплекси и фобии. Някъде в ранна младост, ако имаш късмет, успяваш да се измъкнеш от мрежите на това, което наричаме дом и семейство и започваш яростно да се опитваш да създадеш нещо свое, нещо смислено, нещо, което да ти дава усещането за сигурност … Нищо лошо… поне до момента, в който не разбереш, че единственото, което си направил е да пресъздадеш матрицата от изкривяванията получени в детството по един свой собствен начин… после ясно… ред сълзи, ред сополи, ред хот чили пепърс… just burn the bridges and know… there is no way back… 

     Някъде там напред обаче идват мрачните мисли и грозните моменти, в които седиш и образно казано си броиш резките и белезите по бронята и тялото. Виждаш, че живота не се случва точно така както си си го представял като малък. Търсиш вина, виждаш страх, гневът ти става най-добър приятел… чудя се к'во остава тогава. Преди време бих казал – ВЯРА. Сега пак го казвам – но не толкова убедено – Вяра @ smthng… а в какво вярваме… Все пак нали сме дошли на тоя свят с някаква мисия?! Някой да стане градинар, друг зидар, музикант или счетоводител. А кво става с масовите убийци? И те ли са тука с мисия или са просто обикновени хорица с нещастни съдби, взимали неправилните решения в неподходящо време. Не знам. Наистина. Дори и за себе си не знам вече къде съм и какво правя. 

      Все пак от време на време си отварям кутията с Надеждата, колкото да посвети малко в мрака на неизвестното и си повтарям – Мракът е най-тъмен точно преди зазоряване.