“I can't explain it, but I know I’m supposed to be somebody… I feel there is something inside me that wants to come out… Does this make any sense?”
Monica Dawson - Extract from “Heroes” S0204
Звучи познато... Почти все едно сценаристът е копирал мисли от мозъка ми без разрешение и без да плати авторско право. Това в известна степен обяснява тъпата ми физиономия и неколкократното превъртане на сцената, но не хвърля яснота върху нещо друго. А именно: wtf is going on with my life? Чувствам се като тунингована Subaru Impreza, която незнайно защо се движи с 9 км/ч на първа скорост и с вдигната ръчна спирачка.
Относно по-горното - чудя се дали това не е добре изпипан, макар и клиширан трик, използван за зарибявка на неособено интелигентната и емоционално неосъзната американска (а и не само) аудитория или авторите на този сериал действително са взели нещата присърце. Изглежда опъват една струна, която според мен е ужасно разстроена и вади досадно фалшив звук - тази на липсата на особен смисъл от житейското битуване за огромна част от населението на родната ни планета. Ставаме, ходим на работа, ядем, пием, ...., спим. Правим неща, които си мислим, че са правилни само защото 97% от хората около нас ги правят; създаваме връзки и отношения, в които често ни е страх да не разочароваме другия с нещо от нас самите, за да ги завършим накрая видимо разочаровани от самите себе си; осмисляме ежедневието си с някакви стерилни контакти, които ни носят всичко друго, но не и обратна информация за нас самите; градим кариери, бачкаме като волове, за да не остане една свободна минута, понеже там някъде се прокрадва елегантно горчивото усещане за празнота и безмислие...
Пфуу. Пак взе да става сиво, тъмно сиво даже. Дано да е от времето. Или явно от много четене, разговори, гледане на филми като Baraka, Ashes and Snow, the Fountain, What the … do we know и т.н., май накрая ще хвана всички видове кърища.
Относно по-горното - чудя се дали това не е добре изпипан, макар и клиширан трик, използван за зарибявка на неособено интелигентната и емоционално неосъзната американска (а и не само) аудитория или авторите на този сериал действително са взели нещата присърце. Изглежда опъват една струна, която според мен е ужасно разстроена и вади досадно фалшив звук - тази на липсата на особен смисъл от житейското битуване за огромна част от населението на родната ни планета. Ставаме, ходим на работа, ядем, пием, ...., спим. Правим неща, които си мислим, че са правилни само защото 97% от хората около нас ги правят; създаваме връзки и отношения, в които често ни е страх да не разочароваме другия с нещо от нас самите, за да ги завършим накрая видимо разочаровани от самите себе си; осмисляме ежедневието си с някакви стерилни контакти, които ни носят всичко друго, но не и обратна информация за нас самите; градим кариери, бачкаме като волове, за да не остане една свободна минута, понеже там някъде се прокрадва елегантно горчивото усещане за празнота и безмислие...
Пфуу. Пак взе да става сиво, тъмно сиво даже. Дано да е от времето. Или явно от много четене, разговори, гледане на филми като Baraka, Ashes and Snow, the Fountain, What the … do we know и т.н., май накрая ще хвана всички видове кърища.
No comments:
Post a Comment