To be remebered !

When words become superfluous,

Because the moment is filled to the rim with meaning,

Life irresistibly starts talking about itself

And put us right into the middle of fascinating stories.

Provided, we listen …

                                                             Schiller - the END

Life’s short , play hard !

Това беше слоган на една реклама на Reebok, която в момента ми идва на ум по повод на времето, през което не съм писал тук. И като махнем чисто баналната част от внушението на гурутата от advertising-а, целяща да ни представи живота като баница и сентенцията - колкото по-голямо парче си вземеш – толкова по-добре за теб, ще опитам малко reverse engeniering по темата. Или по-скоро лична интерпретация на казаното.
За последната близо година установявам чисто опитно нещо, което сякаш ми е убягвало през годините. Живота ни е даден, за да се живее, а не да се наблюдава и да се правят съждения върху дните, докато те непрестанно се изсипват като пясък от водопада на времето. Не бих казал, че съм се „смачкал” от живот напоследък, но със сигурност напипвам смисъла в търсенето на смисъл или по-скоро в опита да си обясня, защо съм си избрал тоя начин на живот и къде ще ме изведе пътечката, по която поех преди повече от 5 години.
Честно казано, нямам с какво да се похваля особено във външен план, но ми се струва, че вътрешния ми свят все по-осезаемо е започнал да се подрежда. Наподобява завихряне на вятъра преди настъпваща буря. На пръв поглед всичко изглежда нормално, няма кой знае какво движение или облаци на хоризонта, но нещо малко се е променило изначално и то започва лека по лека да завърта около себе си неща, емоции, хора, събития, съдби… 
Все по-често се усещам как следвам вътрешния си компас и това ме радва изключително много. Все повече успявам да разбия логическите решетки, които слаборазвития ми човешки интелект се стреми да сложи върху перцепцията за събитията в живота ми. Все по-уверено стъпвам навътре в същността си и нося светлина до най-забутаните кътчета на душата си. Все по-интересно става да откривам себе си и да наблюдавам собствените си метаморфози и причудливи форми, които придобива живота ми. Все по-малко страх се крие зад различните неясни очертания на бъдещето. Все повече увереност в стъпките ми, все по-силен блясък в очите ми…*
А, да не забравя. Някъде по пътя започна да се появява усмивката ми. Бях я забравил някъде през годините, като неясен спомен от детството ми, когато се хилехме за какви ли не дребни безсмислени неща, които правеха живота по-цветен. 

* Winners don’t use drugs !

Търсачи на безсилни усещания

Търся промяна… На света около мен, на света вътре в мен, на огледалото в душата ми, на мебелите на 2-рия етаж (мислите в главата ми). Накратко - търся другия...

Къде отиде … вече и аз не помня. Последните ми спомени са за едно момче, което беше тръгнало уверено на някъде … в неизвестното … напред и нагоре. Е , не точно уверено и вече не точно момче... и не точно тръгнал, а по-скоро влачейки се. Нещо в повече му бяха дошли ударите в стомаха от последната му връзка, та се гърчеше като гущер, забит с пирон на таблото. Но както се казва – всяко зло за добро! Лошото е, че някъде по пътя сякаш доброто почна да се размива. Взе да става блудкаво и сиво като нищото, в което взе да се превръща живота ми… I wanna be somebody, Neiton…:))

Бахти, ако в началото някой ми беше казал какво следва след старта , сигурно до сега щях да съм се отказал. Все си мисля обаче, че някъде напред ме очаква съдбата ми – седи и ми се хили, гледайки как ходя като хлапе с вързани очи, опипвайки пред себе си, уплашено да не направи грешна стъпка. 
Все по-често ми се случва да искам да скъсам с всичко от сегашния ми живот. Единици са приятелите ми , с които изобщо имам желание да говоря смислено, но за моя радост все още се срещат и весели странници, с които живота случайно или не ме сбира, колкото да побъбрим по пътя , да си кажем кой кво е научил и да продължим с лутането. 

Преди време четох една книга за мравките. Интересно е колко добре са организирани социумите при тях. Сякаш още с раждането си знаят за какво са създадени и бързат да си изпълнят мисията – всеки ден, всеки час, всяка минута… и някак си сякаш така всичко придобива смисъл.

При нас хората всичко е доста по-различно и объркано. Раждаш се често пъти нежелан от родителите си, които освен всичко са не чак толкова силно развити индивиди и естествено започват да те моделират спрямо собствените си комплекси и фобии. Някъде в ранна младост, ако имаш късмет, успяваш да се измъкнеш от мрежите на това, което наричаме дом и семейство и започваш яростно да се опитваш да създадеш нещо свое, нещо смислено, нещо, което да ти дава усещането за сигурност … Нищо лошо… поне до момента, в който не разбереш, че единственото, което си направил е да пресъздадеш матрицата от изкривяванията получени в детството по един свой собствен начин… после ясно… ред сълзи, ред сополи, ред хот чили пепърс… just burn the bridges and know… there is no way back… 

Някъде там напред обаче идват мрачните мисли и грозните моменти, в които седиш и образно казано си броиш резките и белезите по бронята и тялото. Виждаш, че живота не се случва точно така както си си го представял като малък. Търсиш вина, виждаш страх, гневът ти става най-добър приятел… чудя се к'во остава тогава. Преди време бих казал – ВЯРА. Сега пак го казвам – но не толкова убедено – Вяра @ smthng… а в какво вярваме… Все пак нали сме дошли на тоя свят с някаква мисия?! Някой да стане градинар, друг зидар, музикант или счетоводител. А кво става с масовите убийци? И те ли са тука с мисия или са просто обикновени хорица с нещастни съдби, взимали неправилните решения в неподходящо време. Не знам. Наистина. Дори и за себе си не знам вече къде съм и какво правя.

Все пак от време на време си отварям кутията с Надеждата, колкото да посвети малко в мрака на неизвестното и си повтарям – Мракът е най-тъмен точно преди зазоряване.

Защо тъгува Гилбърт Грейп

Брюксел 30.11.2007

Пак тука. Поне хотелът този път е приличен. Обичайното Брюкселско време, разбирай – вали. Боря скуката с няколко бири, чипс, вана и пътеписите на Карбовски. Вероятно под негово давление и сядам да пиша. То не че е за писане това дето ми цикли главата, ама нейсе. За пореден път се усещам, че блея по някаква пичка, но докато нещата се материализират под формата на контакт, ще се пенсионирам... не само аз, ами и децата ни. Нямам идея на к’во се дължи това, но е абсолютен факт. Трайно увреденото ми съзнание даже започва да проявява признаци на нервност. За това и не съм учуден, че оня отвътре пак вика: Да бе, пич, до сега двайсет пъти да си я опънал тая. Тая всъщност не е точно тая, ами май е жената на живота ми (последната), ама и тя милата вероятно не го знае, понеже още ми отговаря на имейлите. Ако подозираше, кво я чака, със сигурност вече щеше да е имигрирала в Австралия и да спестява за пластична операция с цел приобщаване към животинския вид на това китно местенце – я коала, я кенгуру.
Като махнем шегата даже не помня откога имам интерес към това създание. Появи се накъде преди около 3 години и така и не напусна съзнанието ми. Не знам дали ви е познато усещането да поддържаш някаква връзка и същевременно да си наясно със себе си, че момичето с което си в момента само поддържа огъня в тялото ти, докато на сцената дойде оная, за която си готов да правиш к'ви ли не гимнастики, само и само да се приближи до центъра ти. И нали се сещате какъв дисбаланс настава, докато си заеме мястото. Нищо не е същото, даже и опаковката е различна.
Тъпотата от това състояние идва от факта, че чакайки да се появи тая/тоя, дето ще ни бъде е’бати яката партия в живота, около нас минават цифра читави хора и остават да кръжат някъде в периферията.

Lost generation

"Ние сме изгубено поколение като това, за което писаха Хемингуей и Ремарк - тридесет и четиридесет годишните, чиято младост бе унищожена от Първата световна война.
Ние не преживяхме обявена война като нашите съседи, но това, което комунистите и техните борчески отряди причиниха на държавата много приличаше на война, с реални човешки жертви и реална разруха. Това беше необявената войната на съветските агенти срещу българския народ, чийто единствен хроникьор, Георги Марков, беше убит и паметта му почти забравена. Уличната война на България, в която комсомолците продължиха да изграждат родината, следвайки комунистите, а пионерите, ние, останахме без път. Не съвсем като в песента.
Ние сме тези, които не станаха комсомолци и комунисти, но останаха в България, където московските Делфийски оракули определиха съдбата на цялото ни поколение.
От около 40 човека с които израснах, с не повече от пет години разлика, едва четирима са женени и имат деца, няколко имат приятелка или приятел, а останалите са като герои на Ремарк - безпътни, впиянчени и цинични, страдащи за несъстоялата им се младост.
Не че в България някое поколение от последните три преди нас е имало щастието да бъде свободно, или щастливо, но нашите родители бяха намерили спокойствието на свободния затворнически режим. На нас ни се наложи да излезем от затвора, за да попаднем на улицата. Ние осъществихме на практика анекдота на Филип Рот за разликата между комунистическите и западните държави – че при комунизма всичко беше забранено и всичко имаше значение, а при прехода към Запада всичко беше разрешено, но нищо нямаше значение.
Ние сме живи жертви, но без душа, нашите трупове дишат, но няма да имат деца, нашите очи виждат, но нямат надежда, защото ние сме това, което не искахме да бъдем.
Ние живяхме прекалено дълго прекалено бедни и това само по себе си беше достатъчно да ни осакати трайно. Но ние станахме свидетели и на това, че освен партийната пропаганда всички обществени норми бяха изнасилени, а човешкия живот загуби стойност, защото комунистите победиха. Смелостта умира когато ядеш бой, или очакваш да бъдеш набит ежедневно в съотношение, което не позволява победа.
Тези, които заминаха още през 1991-3 година, бяха най-прави. Тези, които заминаха след това, може би още носят известна горчилка от загубените години в родината, които нищо не връща, дори и да успееш по-късно.
Повечето от нас, които останаха, за да можеем да се похвалим, че не сме бедни, вече сме продали всичко, което някога ни правеше различни.
Затова много от нас останаха завинаги загледани в миналото, с носталгия сграбчваща гърлото за това, което сме си мечтали, за това, което трябваше да стане и за това в което се превърнахме без да искаме.
Все пак говоря за хората, които имаха образованието и чувствата да се замислят за своето място в света като противостоящо на масовите течения, далеч от чалгата във всичките и форми и далеч от елементаризирането на битието.
Но чалга поколението не е изгубеното поколение. То е поколението, което намери нещо ново, създаде нова култура, колкото и некултурна да е тя, осъществи една революция в която добре се позиционираха всичките елементи на Dolce vita и, наистина, за повечето от чалга поколението животът е сладък, защото това е техния начин на живот.
А аз на какво да науча сина си? На принципи? На закони? На чувства? На литература? На любов?.....Как, когато аз вече не вярвам в тях. Как искам да изживея отново младостта си като младост, а не като кошмар от Москва-Петюшки, в който алкохолът беше толкова вездесъщ, че за някои от нас тази загуба на ориентация продължи много по-дълго от един живот, защото съсипаха и живота на децата си."

Намерено във форум на в-к Дневник, автор - неизвестен.

На училище

Понеже в предния пост захапах една любима тема, реших, че е добре да доразвия някои от тези така наречени „размисли и недоразумения”. Ето ги накратко.
Да си представим следната ситуация. Дълго време ходим на едно училище, наречено „живот”, където ни обучават не кой-знае колко качествено, но все пак "учителското тяло" успява да формира у нас необходимия минимум знания и умения, че и някаква ценностна система в добавка. Накрая разбира се държим един хубав изпит, който включва много повече от просто физическо оцеляване. В него има компоненти като полезност, себереализация, емоционална интелигентност и т.н. все сложни думи, които се слагат за благозвучие и някои от тях обикновено седят малко по-нагоре в пирамидата на чичо Абрахам. Един хубав ден нещо се случва, настава суматоха, идва великата промяна. „Даскалите” вече не са актуални със знания и умения, та поради тази причина чисто и просто спират процеса на преподаване. За наше съжаление изпитът накрая си стои. А той е един доста сериозен изпит и с него шега не бива. Някои го издържат, други не, но в крайна сметка животът си продължава... в един или друг смисъл. Става още по-интересно, защото след известно време „учителите” започват да преподават нов материал, който, забележете, не е особено добре подготвен и ни предлагат знания и умения, които реално по-скоро биха ни попречили да издържим въпросния изпит. Разбира се животът пак си продължава... в един или още по-друг смисъл. Но с това интересното не свършва. Защото е очевидно, че след като толкова хора се провалят на този изпит, нещо не е както трябва. И тук вече идва тънкият момент, когато вместо да се промени качеството на преподаването, чисто и просто се подменя изпитът. Сега вече всички са усмихнати и доволни, понеже няма?! скъсани.
А животът пак си тече, но вече тотално в другия смисъл, който граничи с безсмислие.

Демокрация на парче

Няма да се уморя да повтарям, че хората в тая блага държавица напълно заслужават всичката простотия, която им се струпва на главата. Че и повече. Да, пак ще става въпрос за тъпите избори, за кухите лейки гласопРодаватели, за пенсиите с червените панделки, за млъдьежити с култовото „чи мен ко мъ'йбе”, и за всички останали…които все още ги … .
Не съжалявам за разкарването до Пловдив, нито пък София ми липсваше, видях някои стари дружки, даже и с родителската част се засякохме за малко в неделя по обяд. Обаче за сметка на това каква люта разпра настана с едни познати, просто не вярвах на сетивата си. По принцип съм ненатрапчиво смотан, скромен индивид, изповядващ максимата "По-добре да мълчиш и да те мислят за тъп, отколкото да проговориш и да разсееш съмненията." Но в случая искрата, дала живот на взрив от емоционална помия, беше по повод на изборните покупки и звучеше така: "И какво толкова сега, все едно има значение. Важно е колко дават, не кой". И това от устата на интелигентен, „успял” (каквото и да значи това според майка му), трийсет и кусур годишен пич с главно П. Централно окъсих. Ако има нещо, което да ме качва на асмата, това е тоталната липса на ценности, опакована като висша добродетел. Не мисля да влизам в подробности относно продължението, интересно е че целия тоя панаир, който се разигра последния уикенд, породи някои не толкова весели размисли в и без това достатъчно невеселата ми глава.