Къде отиде … вече и аз не помня. Последните ми спомени са за едно момче, което беше тръгнало уверено на някъде … в неизвестното … напред и нагоре. Е , не точно уверено и вече не точно момче... и не точно тръгнал, а по-скоро влачейки се. Нещо в повече му бяха дошли ударите в стомаха от последната му връзка, та се гърчеше като гущер, забит с пирон на таблото. Но както се казва – всяко зло за добро! Лошото е, че някъде по пътя сякаш доброто почна да се размива. Взе да става блудкаво и сиво като нищото, в което взе да се превръща живота ми… I wanna be somebody, Neiton…:))
Бахти, ако в началото някой ми беше казал какво следва след старта , сигурно до сега щях да съм се отказал. Все си мисля обаче, че някъде напред ме очаква съдбата ми – седи и ми се хили, гледайки как ходя като хлапе с вързани очи, опипвайки пред себе си, уплашено да не направи грешна стъпка.
Все по-често ми се случва да искам да скъсам с всичко от сегашния ми живот. Единици са приятелите ми , с които изобщо имам желание да говоря смислено, но за моя радост все още се срещат и весели странници, с които живота случайно или не ме сбира, колкото да побъбрим по пътя , да си кажем кой кво е научил и да продължим с лутането.
Преди време четох една книга за мравките. Интересно е колко добре са организирани социумите при тях. Сякаш още с раждането си знаят за какво са създадени и бързат да си изпълнят мисията – всеки ден, всеки час, всяка минута… и някак си сякаш така всичко придобива смисъл.
При нас хората всичко е доста по-различно и объркано. Раждаш се често пъти нежелан от родителите си, които освен всичко са не чак толкова силно развити индивиди и естествено започват да те моделират спрямо собствените си комплекси и фобии. Някъде в ранна младост, ако имаш късмет, успяваш да се измъкнеш от мрежите на това, което наричаме дом и семейство и започваш яростно да се опитваш да създадеш нещо свое, нещо смислено, нещо, което да ти дава усещането за сигурност … Нищо лошо… поне до момента, в който не разбереш, че единственото, което си направил е да пресъздадеш матрицата от изкривяванията получени в детството по един свой собствен начин… после ясно… ред сълзи, ред сополи, ред хот чили пепърс… just burn the bridges and know… there is no way back…
Някъде там напред обаче идват мрачните мисли и грозните моменти, в които седиш и образно казано си броиш резките и белезите по бронята и тялото. Виждаш, че живота не се случва точно така както си си го представял като малък. Търсиш вина, виждаш страх, гневът ти става най-добър приятел… чудя се к'во остава тогава. Преди време бих казал – ВЯРА. Сега пак го казвам – но не толкова убедено – Вяра @ smthng… а в какво вярваме… Все пак нали сме дошли на тоя свят с някаква мисия?! Някой да стане градинар, друг зидар, музикант или счетоводител. А кво става с масовите убийци? И те ли са тука с мисия или са просто обикновени хорица с нещастни съдби, взимали неправилните решения в неподходящо време. Не знам. Наистина. Дори и за себе си не знам вече къде съм и какво правя.
Все пак от време на време си отварям кутията с Надеждата, колкото да посвети малко в мрака на неизвестното и си повтарям – Мракът е най-тъмен точно преди зазоряване.
No comments:
Post a Comment