Демокрация на парче

Няма да се уморя да повтарям, че хората в тая блага държавица напълно заслужават всичката простотия, която им се струпва на главата. Че и повече. Да, пак ще става въпрос за тъпите избори, за кухите лейки гласопРодаватели, за пенсиите с червените панделки, за млъдьежити с култовото „чи мен ко мъ'йбе”, и за всички останали…които все още ги … .
Не съжалявам за разкарването до Пловдив, нито пък София ми липсваше, видях някои стари дружки, даже и с родителската част се засякохме за малко в неделя по обяд. Обаче за сметка на това каква люта разпра настана с едни познати, просто не вярвах на сетивата си. По принцип съм ненатрапчиво смотан, скромен индивид, изповядващ максимата "По-добре да мълчиш и да те мислят за тъп, отколкото да проговориш и да разсееш съмненията." Но в случая искрата, дала живот на взрив от емоционална помия, беше по повод на изборните покупки и звучеше така: "И какво толкова сега, все едно има значение. Важно е колко дават, не кой". И това от устата на интелигентен, „успял” (каквото и да значи това според майка му), трийсет и кусур годишен пич с главно П. Централно окъсих. Ако има нещо, което да ме качва на асмата, това е тоталната липса на ценности, опакована като висша добродетел. Не мисля да влизам в подробности относно продължението, интересно е че целия тоя панаир, който се разигра последния уикенд, породи някои не толкова весели размисли в и без това достатъчно невеселата ми глава.