"Ние сме изгубено поколение като това, за което писаха Хемингуей и Ремарк - тридесет и четиридесет годишните, чиято младост бе унищожена от Първата световна война.
Ние не преживяхме обявена война като нашите съседи, но това, което комунистите и техните борчески отряди причиниха на държавата много приличаше на война, с реални човешки жертви и реална разруха. Това беше необявената войната на съветските агенти срещу българския народ, чийто единствен хроникьор, Георги Марков, беше убит и паметта му почти забравена. Уличната война на България, в която комсомолците продължиха да изграждат родината, следвайки комунистите, а пионерите, ние, останахме без път. Не съвсем като в песента.
Ние сме тези, които не станаха комсомолци и комунисти, но останаха в България, където московските Делфийски оракули определиха съдбата на цялото ни поколение.
От около 40 човека с които израснах, с не повече от пет години разлика, едва четирима са женени и имат деца, няколко имат приятелка или приятел, а останалите са като герои на Ремарк - безпътни, впиянчени и цинични, страдащи за несъстоялата им се младост.
Не че в България някое поколение от последните три преди нас е имало щастието да бъде свободно, или щастливо, но нашите родители бяха намерили спокойствието на свободния затворнически режим. На нас ни се наложи да излезем от затвора, за да попаднем на улицата. Ние осъществихме на практика анекдота на Филип Рот за разликата между комунистическите и западните държави – че при комунизма всичко беше забранено и всичко имаше значение, а при прехода към Запада всичко беше разрешено, но нищо нямаше значение.
Ние сме живи жертви, но без душа, нашите трупове дишат, но няма да имат деца, нашите очи виждат, но нямат надежда, защото ние сме това, което не искахме да бъдем.
Ние живяхме прекалено дълго прекалено бедни и това само по себе си беше достатъчно да ни осакати трайно. Но ние станахме свидетели и на това, че освен партийната пропаганда всички обществени норми бяха изнасилени, а човешкия живот загуби стойност, защото комунистите победиха. Смелостта умира когато ядеш бой, или очакваш да бъдеш набит ежедневно в съотношение, което не позволява победа.
Тези, които заминаха още през 1991-3 година, бяха най-прави. Тези, които заминаха след това, може би още носят известна горчилка от загубените години в родината, които нищо не връща, дори и да успееш по-късно.
Повечето от нас, които останаха, за да можеем да се похвалим, че не сме бедни, вече сме продали всичко, което някога ни правеше различни.
Затова много от нас останаха завинаги загледани в миналото, с носталгия сграбчваща гърлото за това, което сме си мечтали, за това, което трябваше да стане и за това в което се превърнахме без да искаме.
Все пак говоря за хората, които имаха образованието и чувствата да се замислят за своето място в света като противостоящо на масовите течения, далеч от чалгата във всичките и форми и далеч от елементаризирането на битието.
Но чалга поколението не е изгубеното поколение. То е поколението, което намери нещо ново, създаде нова култура, колкото и некултурна да е тя, осъществи една революция в която добре се позиционираха всичките елементи на Dolce vita и, наистина, за повечето от чалга поколението животът е сладък, защото това е техния начин на живот.
А аз на какво да науча сина си? На принципи? На закони? На чувства? На литература? На любов?.....Как, когато аз вече не вярвам в тях. Как искам да изживея отново младостта си като младост, а не като кошмар от Москва-Петюшки, в който алкохолът беше толкова вездесъщ, че за някои от нас тази загуба на ориентация продължи много по-дълго от един живот, защото съсипаха и живота на децата си."
Намерено във форум на в-к Дневник, автор - неизвестен.
Ние не преживяхме обявена война като нашите съседи, но това, което комунистите и техните борчески отряди причиниха на държавата много приличаше на война, с реални човешки жертви и реална разруха. Това беше необявената войната на съветските агенти срещу българския народ, чийто единствен хроникьор, Георги Марков, беше убит и паметта му почти забравена. Уличната война на България, в която комсомолците продължиха да изграждат родината, следвайки комунистите, а пионерите, ние, останахме без път. Не съвсем като в песента.
Ние сме тези, които не станаха комсомолци и комунисти, но останаха в България, където московските Делфийски оракули определиха съдбата на цялото ни поколение.
От около 40 човека с които израснах, с не повече от пет години разлика, едва четирима са женени и имат деца, няколко имат приятелка или приятел, а останалите са като герои на Ремарк - безпътни, впиянчени и цинични, страдащи за несъстоялата им се младост.
Не че в България някое поколение от последните три преди нас е имало щастието да бъде свободно, или щастливо, но нашите родители бяха намерили спокойствието на свободния затворнически режим. На нас ни се наложи да излезем от затвора, за да попаднем на улицата. Ние осъществихме на практика анекдота на Филип Рот за разликата между комунистическите и западните държави – че при комунизма всичко беше забранено и всичко имаше значение, а при прехода към Запада всичко беше разрешено, но нищо нямаше значение.
Ние сме живи жертви, но без душа, нашите трупове дишат, но няма да имат деца, нашите очи виждат, но нямат надежда, защото ние сме това, което не искахме да бъдем.
Ние живяхме прекалено дълго прекалено бедни и това само по себе си беше достатъчно да ни осакати трайно. Но ние станахме свидетели и на това, че освен партийната пропаганда всички обществени норми бяха изнасилени, а човешкия живот загуби стойност, защото комунистите победиха. Смелостта умира когато ядеш бой, или очакваш да бъдеш набит ежедневно в съотношение, което не позволява победа.
Тези, които заминаха още през 1991-3 година, бяха най-прави. Тези, които заминаха след това, може би още носят известна горчилка от загубените години в родината, които нищо не връща, дори и да успееш по-късно.
Повечето от нас, които останаха, за да можеем да се похвалим, че не сме бедни, вече сме продали всичко, което някога ни правеше различни.
Затова много от нас останаха завинаги загледани в миналото, с носталгия сграбчваща гърлото за това, което сме си мечтали, за това, което трябваше да стане и за това в което се превърнахме без да искаме.
Все пак говоря за хората, които имаха образованието и чувствата да се замислят за своето място в света като противостоящо на масовите течения, далеч от чалгата във всичките и форми и далеч от елементаризирането на битието.
Но чалга поколението не е изгубеното поколение. То е поколението, което намери нещо ново, създаде нова култура, колкото и некултурна да е тя, осъществи една революция в която добре се позиционираха всичките елементи на Dolce vita и, наистина, за повечето от чалга поколението животът е сладък, защото това е техния начин на живот.
А аз на какво да науча сина си? На принципи? На закони? На чувства? На литература? На любов?.....Как, когато аз вече не вярвам в тях. Как искам да изживея отново младостта си като младост, а не като кошмар от Москва-Петюшки, в който алкохолът беше толкова вездесъщ, че за някои от нас тази загуба на ориентация продължи много по-дълго от един живот, защото съсипаха и живота на децата си."
Намерено във форум на в-к Дневник, автор - неизвестен.
No comments:
Post a Comment